Борбата на международната общност с нежеланите промени в климата започва с приемането на Рамковата конвенция на ООН по изменение на климата през 1992 г. в Рио де Жанейро. Конвенцията определя рамките на действията за намаляване на емисиите на парникови газове до равнище, което да ограничи опасното въздействие на човешката дейност върху климата. Най-големи количества вредни емисии се отделят в атмосферата при производството на енергия чрез изгаряне на изкопаеми горива. Затова усилията на страните са насочени към внедряването на съвременни екологични технологии в енергетиката, от една страна, и към по-ефективното потребление на енергия, от друга страна.

Конвенцията влиза в сила на 21 март 1994 г. и до момента към нея са се присъединили над 190 държави. На Третата конференция на страните по Конвенцията през декември 1997 г. в Киото е приет Протокол, по силата на който развитите държави и страните в преход приемат да намалят своите емисии в периода 2008-2012 г. с определен процент спрямо равнището им през 1990 г. (за развитите страни с 5.2% средно). Страните в преход могат да изберат друга година за базисна. България поема ангажимент да намали емисиите на парникови газове с 8% от количеството им през 1988 г.

За да влезе в сила, Протоколът трябваше да бъде ратифициран от 55 страни по Конвенцията, които са произвели най-малко 55% от общите емисии на развитите държави за 1990 г. Без Русия с нейните 17.4% емисии Протоколът от Киото не можеше да стане действащ международен акт. След нея остават още четири развити индустриализирани държави, които не са ратифицирали Протокола – Австралия, Лихтенщайн, Монако и Съединените щати.

Влизайки в сила, Протоколът задължава повече от 30 индустриализирани държави и страните в преход да ограничат емисиите на парникови газове. За да осигури по-голяма гъвкавост при избора на място и средства за изпълнение на ангажиментите им, Протоколът предвижда три механизма. Два от тях – “Съвместно изпълнение” и “Търговия с емисии” са от значение за България.
Механизмът “Съвместно изпълнение” позволява на развитите страни и страните в преход да осъществяват съвместни проекти за намаляване на емисиите, като си разделят постигнатите редуцирани емисии в предварително договорено съотношение. По този начин страните в преход могат да си осигурят финансиране, експертна и техническа помощ за изпълнение на проекти на тяхна територия, а развитите страни да закупят количества редуцирани емисии. В България е изградена институционалната структура, разработени са процедурите и критериите, което прави страната привлекателна за инвеститорите в проекти за съвместно изпълнение. По този механизъм вече са подписани няколко договора за закупуване на редуцирани емисии.

Другият механизъм по Протокола от Киото “Международна търговия с емисии" позволява на страните да обменят емисионни единици на пазарен принцип, т. е. създава се нов пазар с нова стока.  Държави, които са намалили емисиите си повече от изискваното от Протокола, могат да продават излишните количества редуцирани емисии на страни, които не могат да изпълнят ангажиментите си.

На международния пазар средната цена на емисиите е около 7.3 долара за тон. За някои страни е по-изгодно да закупят редуцирани емисии, отколкото да осъществяват мерки за намаляването им на собствената си територия. Прогнозите за България сочат, че страната разполага с около 40-50 млн. тона свободни количества емисии на година и част от тях могат да се продават. В момента се проучват възможностите за разпределяне на приходите от международна търговия с емисии и за въвеждане на Схема за зелени инвестиции в страната.